Младите хора честа са много самоуверени, имат високо мнение за себе си и считат, че морето им е до колене, защото нямат представа колко е обширна зоната на незнанието. Такава бях и аз, когато за пръв път влязох в учителската стая на Четвърто политехническо училище “Христо Ботев”. Назначена бях за учителка по английски език, първата “англичанка” в града през септември 1962г. Мислех си, че зная всичко по предмета си и почти всичко за учителската професия, защото тя беше традиционна в нашето семейство. Много скоро тези илюзии станаха дим, който изчезна заедно със самоувереността ми.
        Удари звънецът за първия час, всички 1рабнаха дневниците и стаята опустя. Тогава към мен се приближи учителката по френски Тодорка Илкова и любезно ме покани да посетя неин час в XI клас. Когато влязохме в класната стая, аз се стъписах. Учениците изглеждаха по-големи от нас и много уверени. Скрих се на последния чин и наблюдавах. Т. Илкова ме представи: “Le nouveau professeur d’anglais” и урокът започна. Макар и миниатюрни тя се държеше толкова приятелски и спокойно с учениците, че аз веднага си обещах да възприема
поведението и за еталон. Тача гя стана първия ми учител и наставник. Обръщах се към нея за всичко: как да преподам някоя методическа единица, как да постъпя с някой ученик, как да направя разпределението си. какво да кажа на някой родител и т.н. Тя отговаряше търпеливо, канеше ме в своите часове, преглеждаше урочните ми планове, даваше идеи и съвети.
        Когато си спомням за тази моя първа учителска година, аз виждам двора на училището на ул, “Сава Силов” и една пейка под кестените. На нея е седнал мъж на средна възраст с очила и сериозно изражение. Това е Георги Начев, учител по немски език. А. 24- годишната “ученичка” до него съм аз. Защото аз наистина му бях ученичка цели три години. Често през свободните си часове седяхме на тази пейка и той ме обучаваше как да преподавам граматика, лексика, четиво, как да си служа с различни нагледни и технически средства, как да заинтересувам децата чрез песни, игри. извънкласни занятия, как да проведа контрол върху знанията им и справедливо да ги оценя. Тези лекции и семинари продължаваха и по време на заседанията на нашата предметна комисия, в които се включваше и Стоянка Йорданова, преподав&ге, i по немски език и заместник - директор. Тя ни предаваше знания и опит от курса, който беше посетила в Германия. Нашата предметна комисия беше активна и задружна. Посещавахме и обсъждахме открити уроци, споделяхме опит. помагахме си. Дори ме насърчиха и аз да изнеса урок пред тях. който разбира се, беше подробно планиран с тяхна помощ. Може би, съм изглеждала безпомощна и смешна пред изисканата и с перфектен френски език Т. Илкова, прецизната и интелигентна Ст. Йорданова и ерудита Г. Начев, но те никога не показаха към мен снизхождение или подценяване. Затова в края на първата година аз започнах спокойно и уверено да посрещам утрешния ден.
        Втората година отново върна паниката и неувереността, станах класен ръководител. Когато си припомня първия си ден като такава, започвам да се смея. Но тогава не ми беше до смях. Случи се така: осмокласниците бяха нови ученици (вече бяхме гимназия ‘ Христо Ботев”). Всеки класен ръководител прочиташе списъка на своя клас и после го повеждаше към класната стая. Така направих и аз. Оставих децата да влязат ь сгаята, влязох и аз и замръзнах от изненада стаята беше претъпкана, имаше дори правостоящи. Прочетох отново списъка и помолих тези, които не са си чули имената, да излязат. После отново го направих, но никой не помръдна. Объркана и разтревожена изтичах в коридора и се блъснах в г-н Руси Недялков. Той крачеше спокойно напред- назад и като ме видя, се разсмя, “Младият класен ръководител е винаги за предпочитане” - каза той. На немия ми въпрос отговори: ‘'Влез, тропни с крак, удари с юмрук масата и извикай с всички сили - Вън!”. Така и постъпих. Настана суматоха и стаята опустя. “Е”- каза г-н Недялков- “ето вече знаят, че и ти можеш да бъдеш строга.”
        Така той и г-жа Тонка Сярова ми станаха съветници и помощници в трудната работа като класен ръководител. Винаги бяха на мое разположение, всяка задача, поставена от ръководството, получаваше практическо решение, за мен оставаше само задължението да я приведа в действие.
        Спомням си как на една бригада в с. Богомилово няколко момичета от моя клас непрекъснато нарушаваха дисциплината, докато най-накрая аз започнах да викам ядосано. Тогава г-жа Сярова ми каза: “Те се стараха цяла сутрин да те нервират и успяха. Когато си ядосана, говори бавно и тихо, никога не повишавай глас.”. Тази своя грешка не повторих никога.
        Докато напредвах в методическото и педагогическото поприще, аз също променях отношението си към учителската професия и доизграждах някои черти на своя характер. Това стана под въздействието на директорката на училището Екатерина Миронова и нейната заместничка Стоянка Йорданова. От тях се научих на самодисциплина, самоконтрол, взискателност, прецизност, отговорност, изпълнителност, колегиалност, инициативност, лоялност, човечност. Няма да скрия, че отначалото изпитвах страх от тях, струваше ми се, че са прекалено строги и критични. Но веднъж направих голям пропуск - закъснях за урока си, който започваше в 9:20. Когато влязох в училищния двор, беше вече
9:40 и моите ученици тичаха и се гонеха по спортната площадка. Не мога да забравя паниката, която ме обзе. Помолих ги да влязат в учебната стая, а аз почуках на вратата на дирекцията и си признах: “Закъснях.’’ Г-жа Миронова ме посъветва: “Довърши часа си." Видях как се спогледаха с г-жа Йорданова, а в очите им имаше искрици смях. Разбрах, че съм сгрешила в преценката си- те не бяха сурови и коравосърдечни. те бяха взискателни, но дружелюбни, колегиални и човечни.
        Много по-късно, когато бях назначена за директор на Гимназия с преподаване на руски език “Максим Горки” през 1975г. и трябваше да преодолявам нови и непознати препятствия, аз се обърнах за съвет и съдействие пак към тях двете и те не ме разочароваха. Показаха ми цялата си документация, обясниха ми как да процедирам по много въпроси, къде да поставя ударението в работата си. С тяхната помощ завърших оше един университет, една школа, която никой друг не организира за мен.
        Рядко се връщам към миналото, предпочитам да живея в настоящето, но когато ме връхлетят спомените за първите крачки в професията, която обикнах и от която не се отказах, аз се виждам на пейката под кестените в двора на Гимназия “Христо Ботев” и ми се иска да започна всичко от начало.
                                                                                                 Христина Капсамунова-Станева
                                                                         ***
ГИМНАЗИЯ "ХРИСТО БОТЕВ" - ЕДИН ОТ МОИТЕ УНИВЕРСИТЕТИ