радостите и тревогите им. Поддържах връзка с родителите, най-вече на учениците ог класа ми, което е гаранция за по-добро опознаване. Не мога да крия и това, че имаше случаи, които ме изваждаха извън ритъм. За такъв именно искам да споделя.
        Това се случи с випуск 1971 г. В този випуск имаше две математически паралелки, с много умни и палави момчета. Аз трябваше да ги поема след колегата Д. Македонски, който се премести на друга работа. Когато учениците и родителите им разбраха, че Македонски напуска, на родителска среща те споделиха, че с:а разтревожени за подготовката на децата си, тъй като голямата част от тях ще кандидатстват в технически вузове, където се полагаше изпит и по физика.
        Първият учебен ден- 15 септември. Учениците са строени на двора, където са и всички учители. Учениците посрещат колегата ми с цветя, което аз приех за нормално, но разбра к. че трябва да направя всичко възможно да ги спечеля.
        Първите часове бяха на взаимно опознаване, Аз чувствах, че те ме наблюдават, изучават и още от първите часове започнаха да ми задават въпроси във връзка с материала, който преподавах. Аз обаче имах предвид това и подготвях както в началото, така и в края на урока, т.нар. качествени въпроси, при които трябваше да се отговаря на въпроса ‘‘защо”, как да обясним явлението? Така много скоро аз ги изпреварвах с въпросите, което се оказа много интересно за тях, караше ги да мислят и разсъждават. Успях да ги спечеля за себе си, а те окончателно ми показаха, че заслужават да жертвам от съня си. но да се прибирам в къщи доволна. че има какво да дам на тези ученици , жадни за знания .
        Същите тези ученици, на бригада в “Петко Енев”, в една почивка (става дума за моя XI 5 клас) се отделят и намират кутии с доматено гаоре.
        Продупчяат кутиите и изяждат пюрето, но работниците разбират и се оплакват от тях. За това провинение заседава учителски съвет и учениците бяха сурово наказани. На този сьвет един колега постави въпроса (беше минал един месец от моето класно ръководство), че е необходимо някой от останалите колеги да ми помогне, да “озаптя” тези ученици. Тогава г-жа Невена Райкова стана възмутена и каза: “Станилова има сили сама да се справи с тях, вярвайте в това!”. Това беше клас от 21 яки, здрави, умни момчета и 7 момичета. С тях можеше да се говори сериозно по всички въпроси и те държаха на думата си. Аз разговарях с тях като с големи, зрели хора. И до днес поддържам връзки с тях и се радвам, когато ги видя. Те никога не ме забравят на срещите си.
        Същият този випуск се представи отлично на конкурсния изпит по физика и всички кандидатстваш бяха приети и то с висок успех. Интересното беше, че задачата ог конкурсния изпит бяхме решавали в час.
        “Битката”, която водих с тях, бе спечелена както от мен, така и от тях. За такава “битка” си заслужава човек да жертва част от своя живот.
                                                                                                                          Гинка Станилова                     
                                                                                                                  дългогодишен учител
                                                                                                         в Г имназия “Христо Ботев”

                                               
         ***
"БИТКАТА"
Завърших образованието си в Софийския университет “Климент Охридски" през 1955г. и бях разпределена в гр. Нова Загора. Още на следващата година се преместих в III средно училище “Васил Левски”, Стара Загора, което по-късно се сля с IV-то училище в Гимназия "Христо Ботев”. Тридесет години от живота ми са свързани с нея. Тук преживях и радост, и тревога, и
удовлетворение от работата си. Никога, нито за миг не мислех, че мога да напусна работата си. През целия ми учителски стаж имах срещи с различни ученици, които приемах нормално, стараех се да ги разбирам, да споделям