Никога няма да забравя първото посещение и обсъждане на мой урок в час по литература. В междучасието двете директорки- г-жа Миронова и г-жа Йорданова ми съобщават, че ще ме посетят. Изтръпвам, устата ми пресъхва, казвам “заповядайте” и паметното събитие започва. Урокът е в IX в клас “Първа песен на поемата “Илиада” от Омир”. Подготвяла съм го дълго в къщи, написала съм си въпроси, които ще задавам, предполагаеми отговори, които ще получа от учениците, изчислила съм уж времето, но... Едно е да го намислиш, друго е да се получи. Университетът дава знания, но не те учи как да станеш учител. Това всеки сам го прави. Ако иска. И ако може.
        Двете директорки са седнали на последния чин и пишат, пишат всичко, което се случва в часа. Старая се да не гледам към тях. Работата не върви по план, звънецът бие, часът свършва, а аз съм стигнала до половината. До “под кривата круша”.
        След шестия час е обсъждането на урока в дирекцията. Аз съм на дивана, те на бюрата си срещу мен, разтворили големите лилави тетрадки. Страницата е разделена вертикално на две- за хубавото и за слабостите. Смаяна съм. Те познават добре текста на преподаваната песен, познават варианти на преподаването и (едната е историчка, а другата е учителка по немски език)- явно са се готвили сериозно за това посещение. Сипят се критики, поучения, забележки и тук-там поощрения. Всичко добронамерено, но тогава не го знаех.
        Излязох като от сауна. Сдържах сълзите си само докато напусна двора на училището. От там до вкъщи тихичко си плаках и си казвах: “некадърница”! Как ще се върна утре? Да напусна. Но останах. Останах 31 години в моята гимназия. Натрупах опит, последваха много посещения, открити уроци пред учители от целия регион, пред директори и инспектори. Не помня в детайли нито един от тези уроци, те бяха ежедневие.
        Първият, този, за който ви разказвам, беше съдба.
                                                                                                                                Донка Груева
                                                                                                                        завинаги учителка
                                                                                                        от Гимназия “Христо Ботев”
                                                                         ***
        Не познавам гимназията от началото на създаването и. Станах част от нейния живот в края на 60-те години на XX век. Тогава тя приличаше на академия и аз бях назначена за учителка по български език и литература с конкурс- писмен и практически изпит.
        В училището имаше строг ред, дисциплина, а край дирекцията учители и ученици минавахме на пръсти. Преподавателите- в по-голямата си част около и над четиридесетгодишни- бяха достолепни, знаещи, авторитетни.
С две думи: чест е да попаднеш там. Само че от тук нататък започва трудното.
НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ