Колко много дължим на своите учители! Може би днешните ученици, затрупани от разностранната и противоречива информация, която ги залива отвсякъде, не могат да оценят тази апостолска роля на учителя, но рано или късно, в хода на годините, ще проумеят тази непреходна истина.
        В моя живот, изпълнен с непрекъснат стремеж към откриване на нови хоризонти, аз винаги с радост и гордост съм заявявала пред другите и пред себе си, че освен моите родители, огромна роля за моето формиране като личност имат моите незабравими учители- от началната степен до абитуриентската незабравима нощ, но и след това,когато отново се върнах при тях, за да поема по пътя на трудната, но с нищо несравнима по своето очарование учителска професия, която винаги съм считала за свое призвание. Трудно е да споделя в няколко страници колко много съм признателна на всеки от моите учители, колко много им дължа и колко много ги обичам. За съжаление, някои от тях вече се преселиха в отвъдното, но за нас, техните възпитаници, те винаги ще бъдат живи, защото трайно са скътани в глъбините на нашата памет и в нашите спомени.
        От втори клас до днес съдбата ми е свързана с любимото училище. В сградата на ул.” ава Силов”, край която днес минавам с болка и носталгия, се помещаваха Трето средно училище “В.Левски” и Четвърто средно училище ‘"Хр.Ботев”, които се сляха в едно, когато бях в девети клас и нашият випуск беше първият, преминал целия си гимназиален курс на обучение в новосформираната Първа гимназия “Христо Ботев”.
        Истина е, че първото докосване до знанието се свързва с първия учител. За мен тази великолепна вълшебница беше Пенка Вълевска. Няма да бъде пресилено твърдението ми, че именно тя разпали у мен неутолима жажда за знания, която ме е съпътствала през целия живот.
        В седми клас имахме щастието да ни преподават две изключителни учителки от горния курс на училището- Павлина Ташкова- по история и Пенка Енева- по география. Това в началото определено ни стресна, защото изискванията им бяха значително по-високи от тези, на учителите в средния курс, но след това всеки от нас разбра колко благотворно се отрази върху цялостната ни подготовка и върху стабилността на знанията ни по тези важни учебни дисциплини. Никога няма да забравя първите ни часове по история от този период. Като ученичка и досега винаги съм била ентусиазирана. Затова и тогава изобщо не се поколебах първа да вдигна ръка и да бъда първият изпитан по желание от “другарката” Ташкова. И до днес. четирдесет и шест години по-късно, си спомням втория въпрос, койтотя ми зададе: “Причини за неуспеха на Парижката комуна". Естествено, бях учила задълбочено, бях внимавала предния час, когато тя вещо ни водеше из лабиринтите на европейската история. Но това се оказа недостатъчно. Другарката Ташкова не се задоволи от фактите. Тя искаше от мен да мисля, да съпоставям, да анализирам и да стигна до обобщаващи изводи. Това беше малко труди ичко за моите ненавършени 14 години и при това на такава сложи а и малко позната материя. Казах всичко, което можах, но явно не е било напълно достатъчно и получих първата петица в бележника си. Това в момента много ме огорчи., защото бях свикнала шестиците да са единствените оценки, които получавал*. Не се разсърдих, а се амбицирах. Научих се да мисля, да разсъждавам, да откривам не казаното и да търся логиката в историческия процес. Не само че до края на обучението си не повторих този неуспех, но това “препъникамъче” наистина ме научи на страшно много умения. Неслучайно в университета избрах като втора специалност “история”, която въпреки че само една година преподавах, като познание винаги ми е била безкрайно полезна.
        Имах щастието в по-късен период госпожа Ташкова да работи с мен в Дома на учителя, на който бях директор. Трябваше ми учител-пенсионер на половин работен ден.   Изобщо не се замислих, а и тя прие предложението ми с желание и десет години беше редом с мене, в трудности и радости. Тя беше всеотдайна, тя “гореше” заедно с мен, тя се радваше от сърце на всеки завоюван успех, съветваше ме, откровено посочваше грешките ми, влагаше душата си в общото ни дело. Възхищавам се на тая жена! И днес, носейки с лекота бремето на своите 88 години, тя по невероятен начин е съхранила целия си умствен потенциал и жизнена енергия.
        А афинитета си към тайните на природата и страстта си да опознавам не само прелестите на редната си страна, но и да превърна в хоби странстванията си в чужбина, дължа на любимата си учителка по география, Пенка Енева, която в осми клас ми беше и клас на ръководителка. За съжаление, тя вече не е между живите, но съм доволиа, че само ден преди внезапната й кончина, случайно я срещнах и без да подозирам събитията от следващия ден, й засвидетелствах моята любов и признателност.
        Моите откровения няма да са пълни, ако не кажа няколко топли думи и за директора на Трето средно училище- невероятният човек Георги Попов. Нямаше ученик, който не само да не го уважава, но и истински, искрено и трайно да го обича. Той се отнасяше с нас като към свои деца- топло, грижовно, с особен такт и внимание, с усмивка, която грееше в очите му. Затова, когато казаха, че двете училища ще се слеят и директор ще бъде не той, а известната със своята строгост Екатерина Миронока, няма да скрия, че и аз, както и всички останали ученици от Трето средно, със страх пристъпихме прага на любимото училище, в което вече щяха да царят нов рел и нови за нас порядки. За радост, този страх беше само в началото. Днес, когато обръщам поглед назад в годините, със задоволство отбелязвам, че тая изключителна жена- директорката ми като ученичка и учителка, Екатерина Миронова, остави толкова трайни следи в моя живот и в моята пълноценна професионална реализация. Съвършената дисциплина, която успяваше да поддържа по невероятен начин, строгостта и взискателността към учители и ученици, изключителната принципност и справедливост към всички са само част от нейните методи на работа като ръководител, които направиха учебното заведение най-доброто в града ни и едно от най-авторитетните в страната. Ненапразно всички наричаха училището ни “Мироновата гимназия”. Неслучайно всеки от нас искрено се гордееше, че има честта да учи в това изключително училище. Но това не беше само чест, а и огромно задължение, защото строгите закони поставят твърде много задължения. Но този дух ни възпитаваше, респектираше, издигаше, правеше ни личности. Като секретар на ученическия комитет в Гимназията, в продължение на три години аз имах възможността отблизо да се докосна до нейния дух, да се науча да работя всеотдайно, да изисквам и да организирам, умения, които цял живот ми помагат. Но и най-често от всички се срещах с нейната особена строгост и непоколебимост. Затова, когато завърших висшето си образование, с радост се завърнах в любимото училище. Тя умееше да толерира положителното, но не търпеше некадърността и парираше отрицателното в неговия зародиш. Благодаря Ви, скъпа госпожо Миронова! Вие направихте от мен личност и учител.
        Съвсем случайно оставих най-любимия си учител на по-задно място в моята “тирада”. А той, Васил Динков, учителят ми по български език и литература, определи избора ми на професия, а по този начин и пътя ми в живота. Когато някога стане дума за идеал за учител, в съзнанието ми винаги изниква неговият образ. Преди да го опознаем, той най-напред ни покори с външността си- висок, строен, очарователен, с особено дълбоки и топли очи и една изключителна усмивка... Няма да преувелича, ако кажа, че нямаше ученичка, която тайно да не беше влюбена в него. А как преподаваше, Боже мой! Ние наистина забравяхме, че сме в клас, на чиновете. С вдъхновеното си слово той ни потапяше в прекрасния свят на литературата и изкуството, караше ни да страдаме и съпреживяваме превратните съдби на героите, да се докосваме до съвършенството на поетичното творчество... Е, как човек да не се влюби в тая професия?! Той беше моето вдъхновение и въпреки че бях изявен математик, аз не се поколебах да избера литературата, защото той я беше превърнал в истинската любов на живота ми. Затова, когато на държавната практика в университета, след като изнесох изпитния си урок в едно от елитните търновски училища изцяло в негов стил, професорът ми по методика не само оцени високо представянето ми, но ме попита кой е бил учителят ми. Каза че студентите, особено в началото, винаги следват стила на своите учители. С гордост му отговорих, че моят учител наистина страшно много ми е повлиял. Върнах се в квартирата си развълнувана и веднага сътворих едно възторжено благодарствено писмо, което му изпратих до Гимназията. И сега му благодаря с цялата си душа. Той определи посоката на моя живот и аз нито за миг не съм съжалила, че съм избрала тази професия.
        За другия мой учител и много добър приятел, Димитър Македонски, ми е много трудно да говоря в минало време. Той всъщност ми е преподавал само една година и естествено, беше неповторим и много оригинален. Но спомените ми за него са свързани повече с известния в цяла България кръжок по физика "Фредерик Жолио Кюри’’. В този кръжок ние не само затвърждавахме своите знания по физика, а изработвахме уреди, правехме различни изследвания, проучвахме производствени процеси и каква ли не още сериозна научно­изследователска дейност. Но освен всичко това той ни зарази и е една друга голяма любов- любовта към българската природа. Планината стана наша света обител. Целите зимни и пролетни ваканции, понякога почивните дни ние прекарвахме там- в хижите на Стара планина, Родопите, Рила. Всички членове на кръжока очаквахме с трепет тези звездни мигове, защото те бяха неописуемо красиви. А как свиреше на китара и пееше любимият ни ръководител! Той ни преливаше своята неизчерпаема енергия и любов с делата, думите и песните си. Няма член на кръжока, който да не е скътал тези мигове между най-красивите в живота си. Затова на срещите, които той организираше по-късно през пет години, отсъстващи нямаше. Нямате отсъстващи и в оня злокобен ден преди две години, когато ни настигна грозиата вест. Изпратихме го с песен, защото цял живот душата му носеше песента.
        Много ми се иска да не отминавам мълчаливо и другите мои учители, всеки от които е оставил частица от себе си в моето съзнание- любимата ми класна, математичката Мария Данаилова, вечно усмихнатата, но много взискателна физичка Гинка Станилова, младата тогава химичка Радост Георгиева, с нейния много оригинален начин на преподаване, най-добрият специалист по немски език в България по онова време и особено интелигентен човек- Стефанка Мирчева, строгата, но справедлива учителка по руски език Стефанка Узунова и невероятният учител по философия Ботьо Зафиров, който преподаваше като на студенти, а лекциите му по-късно ползвахме за подготовка на изпитите си в университета. Няма да е справедливо, ако пропусна името на забележителната Стоянка Йорданова- заместник-директор на Гимназията. Тя беше сянката на строгата директорка и истински “блюстител” на реда в училище. Всяваше респект у всички нас. По-късно. когато я опознах по-отблизо, се оказа, че е една поразително мила, много интелигентна, добра и благородна жена.
        Благодаря Ви, скъпи мои учители! Нека поколенията помнят имената Ви, защото Вие не просто преподавахте по своите специалности и вършехте добросъвестно своите задължения. Вие създавахте личности! А това е истинският смисъл на тази ужасно трудна, но истински прекрасна професия!
                                                                      Антоанета Банова- випуск 1966г.,
                                                          учителка по български език и литература
                                                                                      Гимназията
                                                                         ***
С ЛЮБОВ И ПРИЗНАТЕЛНОСТ