С едното си око поглеждам към съседните редове, където берат момчетата от “а” клас и съзирам обекта на моите чувства. Той е мой съученик от основното училище, на когото никога преди това не съм обръщала внимание. Колко е пораснал през тази ваканция и как е възмъжал! В главата ми нахлуват мечти! Сядам на една кофа и погледът ми започва да се рее наоколо. Разбира се, той нищо не знае и даже не подозира за моите трепети! Та нали момичетата нямат право да споделят любовта си! Това е мъжка привилегия. Проклинам на ум пола си и традициите! Точно в този момент, някъде от небитието, се появява нашият неуморен учител по химия (Георги Байданов) и възмутено започва да ме укорява, че не съм достигнала даже и до средата на лозовия ред, с който трябва да се справя днес. Как да му обясня, че ръцете се управляват от ума, а той в момента изобщо не е в състояние да мисли за толкова прозаични неща. И понеже съм отговорна и изпълнителна, смутено изстрелвам някакво извинение, ставам и сякаш на сън, продължавам работата. Всъщност вече си мисля за вечерта, когато ще бъдем на купон у моя приятелка. Той също е поканен. Дали ще дойде? Как да му покажа, че го харесвам?! Много ми се иска да облека новия си розов пуловер, който е изплетен в крак с последните модни тенденции, но дали ще успея да се преборя с майка си, която смята, че даже и на купон трябва да се ходи в ученическа униформа! Времето се точи като пътнически влак! Най-после вечерта идва. В крайна сметка, отивам на купона, облечена, както съм решила, но него го няма. Там е само неговият приятел и аз благородно завиждам на приятелката си, която го харесва. Нейният любим, разбира се, също не знае нищо, но моята дружка е някак по-смела от мен и поне се опитва да флиртува. На домакинята съвсем наскоро са и купили касетофон от корекома и тя много се гордее с това. Момчетата носят касети с хеви метал, а ние- с най-новото диско. Редуваме ги, за да няма сърдити. От време на време звучат и блусове! Даже, когато някой ме покани на танц, съм малко тъжна и местя краката си някак механично. Не мога да му простя, че не дойде! В един момент приятелката ми идва при мен и ми казва, че е признала любовта си на “нейния човек”. Казала му, също така, че аз харесвам неговия приятел и той обещал да му каже в приятелски разговор. Едва не припадам при тази новина. Как ще го погледна в очите!
        Дните минават, понякога го виждам по коридора на гимназията и даже не мога да го поздравя. Толкова ме е срам, че не смея да срещна погледа му. Той също ме избягва или поне така ми се струва. Дали са му казали? Дали е разбрал? Явно не иска да има нищо общо с мен! Решавам твърдо, че ще спра да мисля за него! Оставям се на течението и то постепенно започва да охлажда моите мисли и мечти. Бригадата отдавна е свършила. След първоначалната несигурност в успеха ми, която вероятно се дължи в голяма степен на моята несподелена любов, се вземам в ръце и започвам да се справям с уроците. А сърцето ми остава в очакване на принца, който ще дойде някой ден при мен и ще ме направи щастлива.
                                                                     * * *
        Вече сме в X клас. Започваме подготовка на училищна пиеса. Аз ще играя главната женска роля. Още от първия прочит, харесвам ролята сй. Не мога да преценя, дали ми подхожда, но вече си представям, как ще я изиграя. Харесвам героинята си! По нещо прилича на мен, но е по-смела и по-независима, качества, които в оня момент определено смятам, че ми липсват. Въпросът е, който най- много ме вълнува е, кое момче ще изберат за главната мъжка роля, защото по сценарий трябва да го целуна на сцената, а след това да му ударя шамар! Изборът на учителката ни по литература (Елена Герганова), която е и наш художествен ръководител, очевидно е труден, защото от доста време не е намерила подходящ кандидат. В един момент тя с нескрита гордост заявява, че е намерила главния герой “Игор” в лицето на Георги от X “а”. В първия момент направо онемявам, а в следващия надавам боен вик на несъгласие, който предизвиква у скъпата ми учителка нескрито недоумение:
        -Извинявай, Маргарита, ама какво му е на момчето? Хубаво, умно! Е, няма твоя актьорски опит, разбира се, ама ще се справи, а и по-подходящ няма!
        Не че на момчето нещо му има, даже напротив! Това е той! Обектът на моите осмокласнически трепети, Понеже чувствам моята учителка по литература почти като приятелка, макар и притеснено, споделям с нея проблема, но тя никак не се разколебава и заявява:
        -Е, няма нищо! Тъкмо, ако е имало нещо да става, може да стане сега!- и се усмихва с присъщата си чаровна усмивка.
        Няма как, изкуството иска жертви и аз съм готова да ги направя! Започваме репетициите. В този момент вече, приятелският ми кръг, доста се е променил. В пиесата участват и мои приятелки от други класове, с които сме се сближили така Да се каже “по комсомолска линия" като членове на Ученическия комитет на гимназията. Започваме репетиции на маса, т е. четене на текста на пиесата. Скоро Ще започнем да разиграваме сцените, една по една и аз с огромно притеснение очаквам момента, когато ще трябва да изиграем сцената с целувката. Всъщност, Оказва се, че всички наши съученици го очакват, при това с нескрито любопитство. Започват да се носят слухове из гимназията. Вече ни спрягат като гаджета и аз, без да искам, започвам да се поддавам на тази еуфория. Той като че ли също няма киию против. Една вечер, след репетицията, когато си тръгваме с една от моите нови приятелки, с която вече сме станали достатъчно близки, за да споделяме и най-съкрозените си тайни, тя ми признава, че е влюбена. И то в кого? Сами се досещате! Това е напълно неочаквано за мен и аз изпадам в шок! Не съм имала повод да споделя с кея моите ранногимназиални увлечения, но сега вече се налага, защото смятам това за честно поведение между приятелки. Разказвам накратко сагата, като уверено заявявам, че нямам повече никакви въжделения спрямо въпросната личност. Дали е така, и аз не знам, защото, нали има една приказка за старата, любов, която не хващала ръжда. Във всеки случай твърдо решавам, че няма да се поддавам на емоциите и ще уважа чувствата на приятелката си. Репетициите продължават. Когато стигаме до момента с целувката, моята приятелка навежда глава и почти се разплаква. В този момент аз заявявам, че няма да репетираме тази сцена, а ще я изиграем за пръв път на представлението и продължавам нататък по сценария, за огромно разочарование на всички останали. Денят, в който трябва да представим спектакъла наближава. Разболявам се и оздравявам като по чудо, после изпадам в сценична треска. Непосредствено преди да вдигнем завесата, докато правя последна репетиция, жестоко си навяхвам крака. Всички се хвърлят да ми помагат, но аз едва стъпвам. Целият спектакъл отива към провал. Предлагам да ме замести моята приятелка, която знае всички роли наизуст, но нашата художествена ръководителка отказва категорично. Няма как, лак ще трябва да се жертвам в името на изкуството и да изиграя ролята си каквото и да ми струва това. Съумявам да се изправя и с огромни усилия на волята излизам на сцената, почти без да куцам. Всичко ми е като на сън: сцената, прожекторите, останалите актьори, публиката! Сякаш съм в пълно опиянение. Сцените минават една след друга. Играя, без да мисля. Не аз, а моята героиня целува своя любим, не аз, а самата тя му удря шамар. Не чувам нито шушуканията, нито смеха на публиката. Като на сън чувам аплодисментите в края на спектакъла и даже тогава не успявам да се отърся от унеса, в който съм изпаднала. Влизам зад кулисите и усещам прегръдките на моите приятели. Всички са обхванати от невероятна еуфория. Разбирам, че спектакълът е минал успешно и съм изключително щастлива, макар, че почти не мога да стъпвам на крака си. Успявам да се добера някак до дома си. Слава богу, под нежните грижи на моята баба, на следващия ден отново съм на крак. Постепенно се връщам към ежедневието. Като че ли наистина всичко е било като на сън, един хубав сън, в който съм изживяла моята ученическа любов.
                                                                 
                                                                      * * *

        Дворът на гимназията, в който цъфтят кестени, коридорите по които тичат вечно закъсняващи ученици, класните стаи, чиновете, трепетите..., всички те са като истински..., но всъщност са само спомени, които живеят някъде дълбоко в мен и благородио ми позволяват да ги преживявам отново и отново.

                                                                                                                      Маргарита Илиева
                                                                                                                      випуск 1986г.
                                                                        ***
       Още не сме успели да осъзнаем факта, че вече сме гимназисти и ето ни- на бригада в лозята на село Дълбоки.ж Годината е 1983-та. Не се познаваме помежду си, не познаваме учителите и сме в “небрано лозе” не само в прекия, но и в преносния смисъл. Постепенно започваме и да се оглеждаме около себе си, да виждаме стари съученици, д създаваме нови приятелства, започваме да се забавляваме така, както могат да го правят четиринадесетгодишните.
(Посвещавам на любимата си гимназия "Христо Ботев"
    и в памет на моя покоен съученик Георги Пелтеков)
ШКОЛСКИ ТРЕПЕТИ