гически умения, ми дадоха много от себе си. Защото младите хора, каквито бяхме ние тогава- както всички млади хора от всички времена, но в ученическите години повече от всякога- вярват и следват само онези, които покриват красивите думи с истински дела. И тук в съзнанието ми изпъкват: директорката Екатерина Миронова, класната Фотина Тодорова, Георги Байданов, Ботьо Зафиров, Тонка Сярова, Стефан Михайлов, Георги Янков и всички останали, които са ме учили... Хора добри и строги, справедливи и човечни, всеотдайни в работата си, невероятно добри педагози и психолози, за които винаги си спомням с радост и гордост.
        Така аз успях да формирам у себе си траен интерес към природознанието- химия, физика, математика и биология, а също и към културните, историческите и духовните ценности на цивилизованите общества. Мога определено да кажа, че точно в ученическите години в мен се появи любов към природните науки, преклонение пред музиката и изобразителното изкуство като най-висши форми на проява на човешкия дух и бяха поставени основите на такива важни качества на съвременната социално зряла личност като трудолюбие, упоритост при преодоляване на трудностите, чувство за отговорност, обществена ангажираност, принципност, умение да ценя и да уважавам достойните хора. Всичко това и още много други неща- умението и увлечението да се чете разнообразна художествена литература и да се работи с научна литература, да спортувам- които ми дадоха много полезно прекараните ученически години, аз по-късно оформих в своето по-нататъшно развитие. Може би още в тези години се положиха основите на моя девиз в живота: “Нямам нужда от надежда, за да се реша, нито от успехи, за да постоянствам!”
        Нима могат да се забравят ученическите години, изпълнени с незабравими приятелства, с дружба, тъга, споделяне, нужда от утеха, съвместно преживяване на чувства, сходни усещания, състояние на взаимно овладени и синхронизирани емоции, съчетани с мощен изблик на радост от взаимното присъствие, появата на мощен прилив на енергия и усещането за задоволство и удовлетворение, от което всичко изглежда лесно постижимо...
        В продължение на дълги години, връщайки се от работа в Тракийския Университет, аз слизах, а и сега слизам, на автобусната спирка до доскорошната Сграда на моята гимназия, която винаги ще остане за мен нейната истинска сграда, независимо от капризите на някои недозрели хора и от късогледството на градската управа. Винаги с вълнение преминавам покрай гимназията и “хвърлям по едно око” към прозорците на класната ни стая от последния, XI б клас . И всеки път усещам онова пристягане в гърлото, което се получава при среща с любим човек, и което, надявам се, ще остане завинаги.
        Първо искам да разкажа за класната ни ръководителка госпожа Фотина Тодорова, един перфектен преподавател по математика. Ние от випуск 1961 г. бяхме едни от първите й класове, на които тя бе класна ръководителка и тя ни впечатляваше със своята всеотдайна любов и изключително призвание в учителската професия.
        Научи ни да разбираме същността и голямото значение на математиката във всички сфери на живота, на математическите релации, на които се подчиняват и природните, и обществените явления в заобикалящия ни свят. Този математически усет към природните явления, който определено мога да кажа, че усвоих от нея, и сега ми е безкрайно много полезен, когато се занимавам с изследване на количествените зависимости между биологичната активност и строежът на молекулите на биологично активните съединения и най-вече при изграждането на математическите модели на тези зависимости.
        Ала аз никога няма да забравя това, че наред с математиката, тя, някак си неусетно, ненатрапчиво. с голямо педагогическо умение, ме научи на изкуството да се стремя да държа далеч от себе си и под око неприятелите, които човек неизбежно си създава в реалния живот. Научи ме да полагам усилия, за да се предпазвам от натрапничеството на неистинските приятели и да отпъждам от себе си досадниците. Научи ме на умението да казвам “НЕ”, когато това е абсолютно необходимо. Дълбок поклон за всичко това!
        Второ Незабравим е споменът ми от великолепния учител по химия, Георги Байданов. С голяма и нескривана гордост мога да заявя- бях негов кръжочник. Наред със своята богата химическа ерудиция, с големият ентусиазъм, с който преподаваше тази често недолюбвана учебна дисциплина- “химия” (Елементи на по-силно или по-слабо изразена, напълно необоснована “хемофобия”- страх от химията, се наблюдава и сега!), с умението и на най-абстрактните неща в тази наука да придаде интересен и лесно усвояем образ, той бе първият човек, който ми разкри красотата и научният подход при химичния експеримент. От него за пръв път усвоих умението да формулираш правилната научна хипотеза и от тук целта и задачите, за нейната научна проверка чрез експеримента, умението да подбереш правилната експериментална схема, да я съобразиш с всички изисквания, в това число и с тези за безопасна работа, да извършиш прецизно всички необходими манипулации, да опишеш наблюдаваните явления и да ги анализираш логически правилно, за да направиш истинското научно заключение. Известно е, че няма училища, в които да се учи човек как се прави наука- обучението на това става като се работи заедно с друг опитен учен, като си част от неговата школа. Аз с гордост мога да кажа, че съм от “ШКОЛАТА НА- ГЕОРГИ БАЙДАНОВ”! Дълбок поклон на учителя Георги Байданов!
    Ала има н    ещо, което бих поставил дори по-високо от това, което ме е научил по химия Георги Байданов. Заедно с друга кръжочничка, също от школата на Байданов, Йовка Драгиева, сега професор в БАН и в чужбина, бяхме на гости в семейство Драгиеви. У тях имаше много добре акордирано пиано и по едно време Байданов седна пред него и засвири. До този момент ние, неговите кръжочници, не знаехме, че той свири така добре на пиано. Това, което изсвири, ми хареса изключително много- живото звучене на мелодията рисуваше пред мен прекрасни природни картини, изящни човешки портрети, звучеше и тъга, и радост, предаваха се най-тънки нюанси на човешки чувства и настроения. След като свърши, стана ясно, че това е прочутата “Лунна соната” на Бетовен. От Байданов научих, че това изключително емоционално произведение е създадено през 1801г. като подарък с посвещение от Бетовен за неговата ученичка Жулиета Гунчарди. От този момент и до сега Бетовен е един от любимите ми композитори. А когато сме си позволявали да питаме Байданов защо не се е отдал на музиката, която много обичаше с цялото си сърце, той ни отговаряше с една чудесна мисъл на Микеланджело, която съм запомнил от него: “Изкуството трябва да се упражнява само от онези нещастници, които не могат без него”. Дълбок поклон, маестро!
                                 
                                 Доцент Станчо К. Червенков, доктор по химия
                                  Ръководител на секция “Химия” при катедра
                                  “Фармакология, физиология и физиологична химия”,
                                  Тракийски университет Стара Загора
                                                                          ***  
        Завърших средното си образование през 1961 .г в тогавашното Четвърто единно средно училище, което по-късно, заедно с Трето единно средно училище, образуваха Първа смесена гимназия “Христо Ботев”- истински наследник на богатите традиции на своите предшественици.
        Ще си позволя да споделя някои скъпи за мен спомени от тези години, в които моите учители, до един високо ерудирани личности с големи познания по преподавания предмет, но и
хора с богата обща култура, с изявени педаго-
"ШКОЛАТА НА ГЕОРГИ БАЙДАНОВ"