Някога, преди много години, на учениците от средния курс се разчиташе да свършат разни, невисоко платени и тогава, селскостопански работи. Напролет и наесен се организираха “бригади”, в които участваха всички ученици от всички средни училища в Стара Загора (а вероятно и в цяла България). Тези бригади бяха по няколко седмици през декември, октомври и юни. Учениците бяха настанявани по къщите в селата. Хазяите се стараеха и надпреварваха, кой по-добре да посрещне и нагости малките си квартиранти. За нас, учениците, това бяха щастливи дни, изпълнени с радост. Всяка вечер се правеха “забави”. Днешните дискотеки и купони са бледо подобие на тогавашните забави. Носеха се китари, пееше се, свиреше се и се танцуваше до късно през нощта. А изпращанията продължаваха до сутринта по калните улици на селата, далеч от навъсени родители и клюкарстващи махленки.
        През юни 1962г. нашето училище (III средно) беше на бригада в с. Кирилово. Беше хубава пролет. Разпределиха ни чегирима да бъдем заедно, в една къща. Хазяите ни сг зарадваха и през ранната, топла и светла юнска вечер ни нагостиха с традиционните за този край катми.
        Двама от нас имаха "приятелки” (тогава понятието “гадже” имаше презрителен смисъл) от другото училище (IV средно), което пък беше разквартирувало в съседното село Богомилово. Няколко години по-късно Ш-то, IV-то пък и закритото V-то средно, образуваха гимназия “Христо Ботев”. Хазаите, щом ни нахраниха, заминаха натам, в Богомилово, с намерение да се върнат едва сутринта.
        Останали самотни, с моя съученик след традиционната вечерна “забава” се върнахме в “нашата” къща. Тя беше утихнала. Хазяите спяха. Ние познавахме само кухничката. в която н:а бяха гощавали- една пристройка към къщата, ниска и схлупена. Там вече беше загаснало огнището (наричаше се “баджа”) и вътре имаше две сламени възглавници, една черга и една пътека, както и няколко ниски столчета. Очевидно това не беше мястото, където трябваше да спим. Качихме се в къщата, тиха и пуста, и там в две стаи бяха наредени две спални със снежнобели чаршафи, калъфки и завивки. Тъй като леко завиждахме на “оправните” си съученици, решихме ла им направим една “гавра” (“за гавраджиите почивен ден няма”- гласи поговорката). Слязохме отново в пристройката, подредихме една до друга възглавниците, постлахме до едната чергата, а до другата пътеката и “с кеф” си легнахм е и заспахме.
        А какви последствия настъпиха от нашия “злобен” и завистлив акт! В село хората ставаха (а може би и: сега още стават) рано. Комшийката, дошла за нещо в пет часа сутринта, с ужас видяла как две от “гражданчетата” лежат на голия пръстен под, завити с мръсни пътека и черга, нещо изобщо несъвместимо с понятието “гостоприемство”. И теглила един калай на хазяйката. Тя от своя страна и се кл-зла и показвала непокътнатата, приготвена за нощуване стая. На сутринта цялото село знаеше за инцидента. А ние двамата с моя съученик се правехме, че нищо не знаем, зашото щяхме да станем за смях- искахме да злепоставим съучениците си, че не са се прибрали, искахме да си помислят хората, че и ние сме “любовни”, а пък то- какво се получи? Злепоставихме гостоприемните си хазяи, а пък и никой не си помисли, че и ние сме били “любовни”...
        Наивни детски щуротии! Но на човек му е приятно да си ги припомня, защото ученическите години са скътани в “златния фонд” на спомените за всеки човек.

                                                                Мина Георгиев Попов,
                                                       ученик от Трето средно училище
                                                             и Първа смесена гимназия
                                                                    от 1960 до 1964г.
                                                                         ***
СТРАННИ РАБОТИ