представена от
                                              Кристина Лъчезарова Г ьокова 11г
                                                Ивелина Петьова Николаева 11 г
        Деница Иванова е ученичка в 12 клас в Гимназия „Христо Ботев”, в паралелка с изучаване на биология и английски език. Със завладяващите си произведения тя се      по необикновен начин до сърцата на хората. Нейният стил на писане е незабравим и изпълнен  искреност и детска наивност. Независимо, че от творбите й лъха болка, авторката вярва в доброто у хората и го търси постоянно. Смята, че човек може да промени света с една усмивка и със своята позиция.
Какво те вдъхновява?
Д.И.Времето. Смятам, че с времето човек започва да се обогатява и да вниква повече в същността на нещата.
Разкажи ни по какъв начин се ражда една твоя идея?
Д.И.
Провокират ме случки от ежедневието. Много често ми се случва, когато се събудя, да имам желание да напиша нещо.
А защо почти всичко, което пишеш, е мрачно?
Д.И.
Защото в днешно време всеки пише за положителни неща, а в действителност животът не е такъв. Старая се да бъда реалистка.
Кое те кара да продължаваш да изразяваш възгледите си?
Д.И.По този начин се разтоварвам от ежедневието. Освен това човек не е създаден така, че да разкрива истинската си същност. Може би това е начинът да бъда чута и разбрана.
С какво не би могла да се примириш?
Д.И. Много ме разстройва това, че хората вече не забелязват стойностните неща.
А какво за теб е стойностно?
Д.И. Красотата. Истинската красота. В днешно време хората се задоволяват с материалното, а има толкова истински неща, които ни заобикалят.
                                                                          ***
„Когато паднеш, радвай се, че поне си видял земята отблизо...”
Как да се радвам, когато ми е омръзнало да гледам само земята, още повече отблизо?
Как да повярвам пак, че всичко ще е както преди?
Кога най-сетне ще дойде краят? Потъвам отново...
Различни имена...Различни лица...Едни и същи отвътре...
Пусти, безчувствени - ледени хора... Къде е грешката?
Всички ли са неспособни да изпитват каквото и да е?
Времето...Хората.. .ГНИЛИ ОТВЪТРЕ...
С всяко разочарование ставам все по-силна и все по-студена...
Изстивам с всяка минута... Вървя през пустошта, търсеща смисъла на щастието...
Вървя и срещам само болка...Лица без усмивки...
С всеки ден - все по-силна... Колкото повече виждам, толкова повече се примирявам...
Духът ми умира...Надеждата се изпарява...
Всички вървят през тази пустош...Пренаселено е тук, а сме самотни...
Всички до един, изпаднали като в летаргия...
Крачат с безизразни лица...Всеки, стискащ мизерния си, окаян животец...
Всеки, молещ се за себе си...
Пространството е пренаселено с несбъднати мечти...
Тягостна, монотонна песен се носи някъде...
Песен? Да, мелодията на нашите животи...
И всички все така крачат... Объркани, живеещи в собствения си филм...
Всеки, вкопчил се в главната роля... Нехаещ за отсрещния...
Блуждаещи души... Леят сълзи като дъжд...
А чудният звук се носи все още в пространството...
И вледенените души все още скитат, нещастни и неосъзнаващи целта на дните си...
А песента е към своя край...
Горките човечета, те не знаят...
Не знаят, че свърши ли песента, те ще изчезнат...Ще престанат да съществуват...
Горките те, горката аз...
Объркана крача с тях...В мислите съм там... Една от тях... Обречена...
Оковани от веригите на неизбежността...Пътуващи към лудостта, не виждаме истината.
А мелодията привършва...
Последен акорд...
Няма вече никой...Струполяват се безжизнените тела...
Душите отлитат...
Околността се пренасища от светлината и топлотата, непоказани и неизразени навреме.
А всичко е безвъзвратно изгубено...
Прииждат нови и нови човечета...И те като предишните...
Няма ли кой, кой да им каже?
Безсмислен...Абсурден е целият този кръговрат...Но всичко може, може да се поправи.
Дори само едно човече да осъзнае смисъла...
Само едно-единствено, да протегне ръка на някое друго...
Да се усмихне и да стопли измръзналото съзнание на това същество отсреща...
Тогава всичко щеше да е по-различно...
Всичко щеше да има смисъл...
Нямаше онези души да бъдат изгубени...
И тук историята прави своя най-важен обрат.. Трябваше да има щастлив край...
Уви, такъв няма...Животът просто така е устроен...че нищо не завършва с хепиенд...
А тази история трябваше да бъде различна...нали?
Е, всеки сам довършва историята си...
Но не се оставяйте така безлично да изчезнете като едно от онези посредствени същества...
Не забравяйте за онази усмивка, която може да промени хода на събитията...
Тук всичко свършва...
Щастлив край, както вече многократно споменахме...НЯМА!?!
Всичко зависи от вас самите!                                                                                   
Деница Иванова Иванова
***
Искам да съм жива...
Въпреки всичко да продължавам...
Искам да умра...
Не... не искам, искам да продължа...
Да страдам...да се мъча,..
Да боли...
Искам през Ада отново да мина...
Но да не се спра...
Да се изправя... да продължа...
Искам да си живуркам и всеки ден да чувствам
болката от това...
Да ми напомня, че се справям... че не съм се
предала...
И да мога да кажа: ”Аз оцелях! Не се предадох... на
всички и всичко напук все още съм жива!!!”
Няма...няма да се предам... никога за нищо няма да
отстъпя...
Не искам волни подаяния... не искам съжаление...
Искам да бъда себе си...
Искам нещата просто да се случват...
Но да не съм страничен наблюдател в живота си...
Искам да скоча...без да знам нищо.,.
Не искам да чувствам... Не искам да мисля...
Искам само да продължа..