Из книгата й „Пътуване към дома”  

                             ***

Огромен дом. Градина. Порцелан
и ваза - по средата на перваза.
Цветята липсват - няма и балкон.
От мрамор под и стъклена омраза.

Отсреща зид - и теменужен куп
листа в зелени устни сплели
калинка, мравка и пчела. Оттук
ще тръгна. И дано съм смела.

Ще вляза в стаята от син кристал
и леден дъх ще ме препъне.
Дано, дано не си живял -
сред толкова разкош и
                                             без проблеми.

Опитвам се да върна малкото
                             живот
в единствената вена на тавана
и абажурът, плиснал светлина
                            на сноп
стопява болката ми - ще остана.

Ще потърся в мъртвия сезон.
Аз знам, че птиците зимуват.
И ще напълня въздухът с озон,
защото трябва с теб да
                   съществуваме.
Д-р Росица Кацарова Финдаизен
Випуск 1985г.

Лауреат на Националния младежки конкурс
„Веселин Ханчев”
ЧАНОВЕ
Чанове бели, с ръка недокосвани
сребърни водопади ме заливат
                                                         в нощта.

Старата песен, чанове мои
с трепет събужда нови листа.

На тебе най-българска песен оставям
тежки, ковани от старо сребро
чанове бели - като звездни огньове
да пеят завинаги - за зло и добро.

Чанове мои, орфееви птици сребърни
водопади заливат нощта ...

                              ***
Ако те обичам ...

Кажи ми колко силно те боли
от тези мои парещи признания?
Не мога, нямам право аз дори
да те прегърна без да
                                       се самоизтезавам.

Виж, в сянката на косите ми
е стаена лудостта на едно желание.
Нямам сили да отделя любовта си
от гордостта на измислено
                                                   разстояние.

Ела, аз ще бъда скала под земята ти.
Стъпка по стъпка ще стоплим
                                                          вървежа.

И от демона на лудостта в кръвта ми ще
изплета за любовта си надежда.

Почакай! Не съм загубила
твърдостта си на гладна вълчица,
усетила дъха на бяла жарава
ще те достигна ... ако те обичам.