Маргарита Илиева
 
 
                           Стара Загора 1985г.
                        ДАЛЕЧ ОТ ДЕТСТВОТО

Не станахме ли много земни, разумни, точни, пресметливи?
Защо не можем да останем едни пораснали деца, понякога необуздани и непослушни, даже диви,
но възприемащи тъй просто,
като във приказка, света?...

И феята на добротата не бъркаме ли с баба Яга, и не открили принца чуден,
не се ли влюбваме във змея?
А може би сме си виновни,
че щастието все ни бяга,
защото май че много рано забравихме
добрата фея.

Не, просто сме я разменили за мебели, коли, тапети,
закрепостени във панели,
не можем да си я възвърнем
и ставаме ний също сиви и
сякаш по калъп излети.
Кога ли пак ще замечтаем
вълшебната страна да върнем
             Стара Загора, 1984г.
                               ***

Когато съм тъжна - достигам до истини
и мисли - жребчета запрягам във стихове,
Когато съм влюбена - спират се мислите,
но липсват куплети - крила им изникнали.

Когато съм весела, весело плуващи
към мене се движат на кораба думите,
когато фуча като буря, бушуващи
пристигат грамади от строфи на приливи...

Когато си крача ни тъжна, ни влюбена
и нито съм весела, нито бушуваща -
тогава лежат си във мене изгубени ритмичните стъпки, безцветно кротуващи.

А вие все питате: "Пак ли си влюбена?
и пак ли си тъжна, бушуваща, весела?"
Е, стига! Недейте над мен да умувате!
Умират куплетите при равновесие!
                                                                           
                                                                              НАГОРЕ!..

        Вървя все по-нагоре,нагоре,нагоре! Изкачвам се и сърцето ми тупти радостно,  
защото усеща ласките на планината.Очите ми се радват на цветовете.Дробовете ми  
вдишват свежестта на въздуха и ликуват,както и всичко в мен.И докато мислено се  
гмуркам в бликащите реки,търкалям се в тревите и летя с птиците,вече съм  
горе,където орлите вият своите гнезда и небето е толкова синьо,че чак те заболяват  
очите.Колкото е по-тежко изкачването,толкова по-бързо забравям градската  
суета,лошотията на хората,тревогите и гнева,и се отдавам изцяло на планината.Тя  
ме обгръща с чистота и любов,кара ме да се чувствам истинска,кара ме да съм добра и  
силна.Даже когато се разсърди и започне да изпитва волята ми,всъщност ми доказва  
за пореден път колко много обичам живота,красотата и нея.Понякога усещам огромна  
необходимост да тръгна нагоре,там,където единствено намирам себе си и се спасявам  
от мрака,който се опитва да проникне в живота ми.Пречиствам се и се връщам  
отново към своя делник,но вече съм по-силна,по-спокойна и уверена,че няма да позволя  
на злите сили да ме завладеят и да изтръгнат и мъничкото човешка доброта,която ми  
е останала след охлузването на душата ми в човешките неволи и злоба.
        Благодаря ти,Господи,че ми показа пътя към твоето творение,към неговата  
красота,чистота и величие!
                                                                                                                                   август, 2007 годин
        Маргарита Илиева Георгиева е от випуск 1987 година. Завършва с пълно отличие,следва право в Софийския университет “Климент Охридски”. Работи като нотариус в Стара Загора.
        Стихове започва да пише още в трети клас. През 1984 година печели първо място на Националния конкурс за поезия “Веселин Ханчев”. Втора награда на същия конкурс печели и през 1985
година.
       Страстен любител на природата, която я вдъхновява,пречиства и обогатява духовно, затова сегашните й творчески изяви са в областта на пътеписа и есето .