Срещата ни с Мария Донева беше изключително интересна. Мария се оказа особен човек - повече сдържана и притеснителна, отколкото се очаква от една писателка. Прекаленото внимание я стъписваше. Тази дребна и чаровна жена всъщност е едно пораснало дете.
Кога разбрахте, че писането е Вашето признание?
М.Д.Не знам точно в кой момент съм обикнала литературата. Тя ми помага да мечтая за всякакви неща.
Има ли нещо друго, което обичате и Ви кара да мечтаете?
М.Д.По същите причини обичам музиката, телевизията и някои мъже.
От колко години пишете и какво Ви кара да продължавате?
М.Д.Пиша от десетки години- от началните класове. Още от 3 клас ходех по литературни кръжоци и си избирах книги с поезия, защото много ми харесваха. Писането ми носи радост и удоволствие, а това е добра причина човек да продължава.
Има ли нещо конкретно, което преследвате с написаното?
М.Д.Залагам на верни и истински неща, не банални, не посредствени, не лъжливи и глупави. Освен това стихотворенията ми са кратки, защото всичко дълго ме разсейва.
Изненадва ли Ви все още нещо в света на децата?
М.Д.Всеки ден. Всяко дете е различно. И ако сме много внимателни, ще видим, че всяко дете ни учи да гледаме различно на света.
Какво Ви изненадва в Мария Донева?
М.Д.Все пак се познавам прекалено добре. Оглеждам се в огледалото всеки ден. Свикнала съм със себе си и със странностите си. Но се радвам, че продължавам да се изненадвам.
И един последен въпрос. Как искате да Ви запомним от тази наша среща?
М.Д.Помнете ме, както се помни един приятел...

                                      представена от
                     Кристина Лъчезарова Г ьокова 11 г
                       Ивелина Петьова Николаева 11 г
        Мария Донева е родена през 1974г. в Стар Загора, випуск 1992г., филолог. Носител е на многобройни награди: ’’Веселин Ханчев” (1993, 1994, 1995), „Магията любов”, ’’SMS-поезия” и др. През 1996 и 1997 участва в Стружките вечери в Македония. Автор е на стихосбирките ’’Сбогом на читателя”, „Празнината между нас” и „Има страшно”. Редактор е на сп. "Участ”. Допадат й творци като Георги Господинов, Валери Петров, Борис Христов, Константин Павлов, Христо Фотев, Гогол, Хемингуей, Стайнбек, Маркес. Подготвя нова стихосбирка.
Мария Донева
 
****
Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.
ОБЯСНЕНИЕ

През очите ми е трудно
да се видиш очарован-
как си кротък и възлюбен,
как си мощен и поробен.
Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш- да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.
***
Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното и в
праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени -
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягаща или прогонена-
пак си имам
куфар спомени...
***
Няма да познаем края
даже ако влезе вкъщи.
Ако се засели в стаята,
ако сутрин е намръщен.

Ако пуши на терасата,
ако лесно се засяга.
Ако слага хляб на масата,
ако заедно си лягаме.

Безразлични, ще си тлеем,
и ще се разминем кротко,
както краят ни люлее
във пробитата си лодка.
* **
Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъква тайно през комина.
Ако му харесва да е боес-
ще ми кимне и ще ме отмине.
***
Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мазни, мокри вестници.

Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.

Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла -
да смекчи, да кротне, да укрие.