Продължете към съдържанието

Магията на перото

Красотата ще спаси света

Достоевски

Христо Ботев - проза

Калъп за учители

Чули сте за фабриката, ала не сте чели в „Училището“ на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише „Будилникът“.

Първо и първо – учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи.
Второ и второ – когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си.
Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, – което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. – шарлатанлъци.
Четвърто и четвърто най-после – учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.
Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то – „дето махнеш със сопа – таквоз добиче ще удариш“.

[в. Будилник, г. I, брой 2 от 10 май 1873 г.]

Ще се намери ли?

Ученолюбивата Търновска община търси учител със следующите качества и способности:
       1) Да не е вкусил още от дървото „познания добра и зла“.
       2) Да не е изгнан правди ради из никоя община.
       3) Да не е употреблявал и да не употреблява спиртуозни напитки, с пиенето на които да прави зарар<\l > на жабите.
       4) Да не е сребролюбец, та да иска сяка година и секи Великден пари.
       5) Да е красноречив, за да може да убедява хлебарите, бакалите и тия, що продават капки за утешение и за подкрепяние на стомахът.


Който от братята желае да занеме катедра в престолният град, нека се отнесе за споразумения до устабашият<\l > г. Гранитски, под адреса: Улица Веселие, Градус 18. – Конкурсът ще бъде или в ханът на Йоноолу, или в кафенето на Момчоолу.

Първа публикация във в. „Будилник“, I, бр. 3 от 20 май 1873.

       1 Вреда
       2 Главен майстор

Обрезание на жените

            Чуйте бееееей!!! Чуйте сички глухи, слепи, сакати, неми! – Чуйте и елате, вижте: в Русчук са дошли една сюрия българки, за да се турчат! Но нашите патриоти, които и от мене по-яката викат (а джобовете си със зъби стискат): „Просвещение! Просвещение, а не революция трябва на нашият народ“ – те са се решили да не оставят тия жени слепи и необразовани, па макар и да се потурчат. „Просвещение! Просвещение! Турското правителство ще изпълни своята отеческа обязаност и ще проводи Геновича да изпълни обрядът на обрезанието, защото според умът на тоя мъж обрезание, обрезание трябва на българският народ. „Просвещение, просвещение!“ Екзархията ще изпрати Найденова, да занесе на сяка жена по един чифт едриненски жълти чехли. „Просвещение, просвещение!“ „Добродетелната дружина“ ще изпроводя Трудова за ходжа, Мънзова за софта (просвещение!) и ще им купи по една жълта антерия, а одеските българи по една бяла чалма (просвещение!) и виенските – по един зелен пояс. „Просвещение! Просвещение!“ Арнаудов и Михайловски ще преведат коранът.
            „Просвещение, Сапуновци, просвещение“, но тоя човечец или това говедо, което търси „кометата“ да й се оплаче, че турчат жена му – какво ще му речете, а, патриоти? „Просвещение! Просвещение!“ „Добродетелната дружина“ ще го проводи в полицията на рахатлък или в някое консулство на покаяние.
          Но мълчете, да не просветят и мене.

Янесум
Първа публикация във в. „Будилник“, I, бр. 3 от 20 май 1873.

Райчо Гьнчев Райчев

 Райчо Гънчев завършва Гимназия „Христо Ботев” през 1971г., а по- късно – специалността „Ловно стопанство” в Лесотехническия инетитут.Ръководи Фирма „Кентур”, която разработва 15 проектни задания за Народните паркове и други природозащитни организации и ведомства. . В научния и популярен печат издава над 100 публикации за дивата фауна на високите планини. Автор е на седем книги за лова, природата и отношението на българина към тези категории, между които „Вълче ехо”, „Лов под върховете”, ’’Българинът и лова”.

Издава четири стихосбирки на същата тематика – „Шепота на планината”, „Окото на коня”, „Зли връх”, „По друмищата” Сценарист и автор е на над 70 филма за дивата фауна, лова и пътешествията в света на дивите животни, създател и ръководител на младежка школа в национален мащаб – Прабългарска школа за оцеляване „Бага-тур”, доктор на ССН.
В стиховете си изследователят и певецът на дивата природа разкрива чувства, породени от болката по отъпканото ни национално достойнство, от преклонението пред олтара на природния храм.

ОТКЛОНЕНИЕ

Нелепата случайност на живота
възможно е да помете и мен,
но нека бъде песента в сърцето,
когато мрак се спусне вледенен.

И ако има сила и ме чува,
то нека знае стария ми блян –
над костите ми искам да будува
сърцето на суровия Балкан.

Дали ще грохна, поразен в засада,
или ще звънна стъклен от леда –
ще се усмихвам, вярвам, за награда,
далече само да съм от града.

Не искам аз окови във живота
и мразя начертания му ход!
Какво от туй, че някой ще ме сочи?
Кипи кръвта в хайдушкия ми род.

1 юли 1979г. 

 ЖРЕБИЯТ Е ХВЪРЛЕН!

Отсякох нишката, тъкала младостта,
поставих сам железните доспехи
под ключ. Сковах смеха и радостта,
подгонил стръвно земните успехи.

Претеглях думи, стъпки и дела,
отстъпвах хитро, удрях с нож отзад.
Прекърших волни орлови крила,
бърлога свих сред сив неврозен град.

Не се вълнувах от сълзи в очите,
не се срамувах – газех във калта.
Като на трупи гледах на брезите,
излишен шум за мен бе песента.

И на Сократа думите горчиви
достигнаха до мен от век на век:
„Порокът – туй е мъка по доброто?!” –
повтарях често – зa душата лек.

Девиз коварен, стимул за живота,
притиснал те подобно звяр в капан –
във него виждаш изход от Голгота,
по вълчи приръмжаваш с глас продран.

25 април 1976 г. 

НАВЛИЗАНЕ В ЖИВОТА

Нека в сблъсъка ни със живота
да потулим светлите мечти,
мисли, идеали и надежди –
всичко с младостта ще отлети.

Тежко, грубо и сурово
тласна ни света със свойта длан
като яхта сред вълни бездънни
на могъщия всемирен океан.

Всичко туй, което си съзиждал,
и което в себе си градял,
виждаш как болезнено се пръсва
като с удар разтрошен кристал.

И поемаш морен във руслото –
гледаш да си нейде до брега –
поглед безразличен отклоняваш
от протегната на давещ се ръка.

Тъй се влачат дните на човека,
смъкнал шпага пред житейската съдба.
Пристан скромен търси да намери
облепената със сива кал душа. 

 НАКАЗАНИЕ

Пречупи ураган зелени клони.
Светкавица изпепели корава плът.
Свирепа хала блянове подгони
запрати ни съдбата в кръстопът.

С прегръдки лепкави мъгли довяха
ридания във неизплакан сън
и бисерни сълзи таяха
по спомени с непреходен звън.

Кому заплащаме греховни ласки
и кой прокле ни в сива пустота?
Отвред ни гледаха безоки маски,
поели път към края на света. 

Д-р Росица Кацарова Финдаизен

Випуск 1985 г.

Лауреат на Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев”

Из книгата й „Пътуване към дома”

Огромен дом. Градина. Порцелан
и ваза – по средата на перваза.
Цветята липсват – няма и балкон.
От мрамор под и стъклена омраза.

Отсреща зид – и теменужен куп
листа в зелени устни сплели
калинка, мравка и пчела. Оттук
ще тръгна. И дано съм смела.

Ще вляза в стаята от син кристал
и леден дъх ще ме препъне.
Дано, дано не си живял –
сред толкова разкош и
без проблеми.

Опитвам се да върна малкото
живот
в единствената вена на тавана
и абажурът, плиснал светлина
на сноп
стопява болката ми – ще остана.

Ще потърся в мъртвия сезон.
Аз знам, че птиците зимуват.
И ще напълня въздухът с озон,
защото трябва с теб да
съществуваме.

ЧАНОВЕ

Чанове бели, с ръка недокосвани
сребърни водопади ме заливат
в нощта.

Старата песен, чанове мои
с трепет събужда нови листа.

На тебе най-българска песен оставям
тежки, ковани от старо сребро
чанове бели – като звездни огньове
да пеят завинаги – за зло и добро.

Чанове мои, орфееви птици сребърни
водопади заливат нощта …

 

Ако те обичам …

Кажи ми колко силно те боли
от тези мои парещи признания?
Не мога, нямам право аз дори
да те прегърна без да
се самоизтезавам.

Виж, в сянката на косите ми
е стаена лудостта на едно желание.
Нямам сили да отделя любовта си
от гордостта на измислено
разстояние.

Ела, аз ще бъда скала под земята ти.
Стъпка по стъпка ще стоплим
вървежа.

И от демона на лудостта в кръвта ми ще
изплета за любовта си надежда.

Почакай! Не съм загубила
твърдостта си на гладна вълчица,
усетила дъха на бяла жарава
ще те достигна … ако те обичам.

Маргарита Илиева

 Маргарита Илиева Георгиева е от випуск 1987 година. Завършва с пълно отличие,следва право в Софийския университет “Климент Охридски”. Работи като нотариус в Стара Загора.
Стихове започва да пише още в трети клас. През 1984 година печели първо място на Националния конкурс за поезия “Веселин Ханчев”. Втора награда на същия конкурс печели и през 1985
година.
Страстен любител на природата, която я вдъхновява,пречиства и обогатява духовно, затова сегашните й творчески изяви са в областта на пътеписа и есето .

Стара Загора, 1984г.
***

Когато съм тъжна – достигам до истини
и мисли – жребчета запрягам във стихове,
Когато съм влюбена – спират се мислите,
но липсват куплети – крила им изникнали.

Когато съм весела, весело плуващи
към мене се движат на кораба думите,
когато фуча като буря, бушуващи
пристигат грамади от строфи на приливи…

Когато си крача ни тъжна, ни влюбена
и нито съм весела, нито бушуваща –
тогава лежат си във мене изгубени ритмичните стъпки, безцветно кротуващи.

А вие все питате: „Пак ли си влюбена?
и пак ли си тъжна, бушуваща, весела?“
Е, стига! Недейте над мен да умувате!
Умират куплетите при равновесие!

Стара Загора 1985г.
ДАЛЕЧ ОТ ДЕТСТВОТО

Не станахме ли много земни, разумни, точни, пресметливи?
Защо не можем да останем едни пораснали деца, понякога необуздани и непослушни, даже диви,
но възприемащи тъй просто,
като във приказка, света?…

И феята на добротата не бъркаме ли с баба Яга, и не открили принца чуден,
не се ли влюбваме във змея?
А може би сме си виновни,
че щастието все ни бяга,
защото май че много рано забравихме
добрата фея.

Не, просто сме я разменили за мебели, коли, тапети,
закрепостени във панели,
не можем да си я възвърнем
и ставаме ний също сиви и
сякаш по калъп излети.
Кога ли пак ще замечтаем
вълшебната страна да върнем

НАГОРЕ!..

Вървя все по-нагоре, нагоре, нагоре! Изкачвам се и сърцето ми тупти радостно, защото усеща ласките на планината. Очите ми се радват на цветовете. Дробовете ми вдишват свежестта на въздуха и ликуват, както и всичко в мен. И докато мислено се гмуркам в бликащите реки, търкалям се в тревите и летя с птиците, вече съм горе, където орлите вият своите гнезда и небето е толкова синьо, че чак те заболяват очите. Колкото е по-тежко изкачването, толкова по-бързо забравям градската суета, лошотията на хората, тревогите и гнева, и се отдавам изцяло на планината. Тя ме обгръща с чистота и любов, кара ме да се чувствам истинска, кара ме да съм добра и силна. Даже когато се разсърди и започне да изпитва волята ми, всъщност ми доказва за пореден път колко много обичам живота, красотата и нея. Понякога усещам огромна необходимост да тръгна нагоре, там, където единствено намирам себе си и се спасявам от мрака, който се опитва да проникне в живота ми. Пречиствам се и се връщам отново към своя делник, но вече съм по-силна, по-спокойна и уверена, че няма да позволя на злите сили да ме завладеят и да изтръгнат и мъничкото човешка доброта, която ми е останала след охлузването на душата ми в човешките неволи и злоба. Благодаря ти, Господи, че ми показа пътя към твоето творение, към неговата красота, чистота и величие!

август, 2007 година

Мария Донева

представена от
Кристина Лъчезарова Г ьокова 11 г
Ивелина Петьова Николаева 11 г
Мария Донева е родена през 1974г. в Стар Загора, випуск 1992г., филолог. Носител е на многобройни награди: ’’Веселин Ханчев” (1993, 1994, 1995), „Магията любов”, ’’SMS-поезия” и др. През 1996 и 1997 участва в Стружките вечери в Македония. Автор е на стихосбирките ’’Сбогом на читателя”, „Празнината между нас” и „Има страшно”. Редактор е на сп. „Участ”. Допадат й творци като Георги Господинов, Валери Петров, Борис Христов, Константин Павлов, Христо Фотев, Гогол, Хемингуей, Стайнбек, Маркес. Подготвя нова стихосбирка.

Срещата ни с Мария Донева беше изключително интересна. Мария се оказа особен човек – повече сдържана и притеснителна, отколкото се очаква от една писателка. Прекаленото внимание я стъписваше. Тази дребна и чаровна жена всъщност е едно пораснало дете.
Кога разбрахте, че писането е Вашето признание?
М.Д.Не знам точно в кой момент съм обикнала литературата. Тя ми помага да мечтая за всякакви неща.
Има ли нещо друго, което обичате и Ви кара да мечтаете?
М.Д.По същите причини обичам музиката, телевизията и някои мъже.
От колко години пишете и какво Ви кара да продължавате?
М.Д.Пиша от десетки години- от началните класове. Още от 3 клас ходех по литературни кръжоци и си избирах книги с поезия, защото много ми харесваха. Писането ми носи радост и удоволствие, а това е добра причина човек да продължава.
Има ли нещо конкретно, което преследвате с написаното?
М.Д.Залагам на верни и истински неща, не банални, не посредствени, не лъжливи и глупави. Освен това стихотворенията ми са кратки, защото всичко дълго ме разсейва.
Изненадва ли Ви все още нещо в света на децата?
М.Д.Всеки ден. Всяко дете е различно. И ако сме много внимателни, ще видим, че всяко дете ни учи да гледаме различно на света.
Какво Ви изненадва в Мария Донева?
М.Д.Все пак се познавам прекалено добре. Оглеждам се в огледалото всеки ден. Свикнала съм със себе си и със странностите си. Но се радвам, че продължавам да се изненадвам.
И един последен въпрос. Как искате да Ви запомним от тази наша среща?
М.Д.Помнете ме, както се помни един приятел…

****
Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.
 
Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.
 
Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.
 
Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи
 
и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.
ОБЯСНЕНИЕ
 
През очите ми е трудно
да се видиш очарован-
как си кротък и възлюбен,
как си мощен и поробен.
Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш- да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.
***
Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното и в
праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени –
в къщата се пазят спомени.
 
Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягаща или прогонена-
пак си имам
куфар спомени…
* **
Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.
 
Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.
 
И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъква тайно през комина.
Ако му харесва да е боес-
ще ми кимне и ще ме отмине.
***
Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мазни, мокри вестници.
 
Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.
 
Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла –
да смекчи, да кротне, да укрие.
***
Няма да познаем края
даже ако влезе вкъщи.
Ако се засели в стаята,
ако сутрин е намръщен.
 
Ако пуши на терасата,
ако лесно се засяга.
Ако слага хляб на масата,
ако заедно си лягаме.
 
Безразлични, ще си тлеем,
и ще се разминем кротко,
както краят ни люлее
във пробитата си лодка.
Меглена Иванова – богослов
Випуск 1992 г.

Из стихосбирката й „Жигосана с лилия“, 1999 г.

Живителна
животворна
жива вяра.
Гонена по пътищата на Рим.
Осъзната жестокостна неосъзнати императори.
А моето
прокажено от грехове съзнание
ще разбере ли Спасителя?

Стоях
в края на Нищото
с умъртвени мисли
нечовешки поглед.
Вече
скачах в кървавия океан
на онези с изгубените души.
Когато
съвсем тихичко
чух камбаната.

Докосване
до свободата на съзнането.
Опипом, без светлина.
Явното страдание –
което омагьосва, захвърляйки.
Свободата на волята –
търсена и ненамирана в света на сенките…
А истината ме е чакала
откакто съм се родила.
Един храм
на крачка от сърцето ми.

Яна Монева
Випуск 1993г.
 
***
През душата ми минаха
толкова хора –
и прегазиха всичко, така че:
всяка болка не е никак нова,
просто повод да се разплача!
***
Отвързах обувките си,
за да е свободен пътят ми.
Загризах себе си,
за да не ставам човечна.
Побеляха ми мислите,
но не съм мъдра …
Сега пътят е бос, сега тича нанякъде,
а пък Аз, аз къде съм не зная.
***
Смеховете са наказани
поради опит за бягство.
Страх те е да минеш
през кладата на сърцето ми –
Усмихни се – ще ти простя:
Временно.
***
Сърцето ми е гара за страховете.
Те идват с големи куфари.
Уважавам страховете. Те идват,
за да си заминат от мен.
Ала страх ме е сега, когато чакам
на гарата с един единствен куфар –
сърцето си.
***
Прокълнати са всички кръстовища.
Поисках да те имам във раздялата.
Усмихвайки се, тайно те заключих
в една обречена сълза, която
никога да не изплача..

Тотьо Петов Тотев

Випуск 1999г.

Свободата – тържество на Живота

Едно от най-приятните и комфортни места есемейната трапеза. Около нея са седнали всички – Правото, Рискът,
Революцията и, разбира се, Животът – домакин на галавечерята.

Той се чувства много тъжен, отегчен от Правото, което изтъква своята привилегия на господар на хората, Риска, досаждащ със своето самочувствие на храбрец, и Революцията, която с гръмки слова обосновава своята необходимост, но изчервяваща се, когато й споменат за обвързаността й с Народа. Скуката на Живота обаче не идва оттам, а от липсата на неговата съпруга Свободата. Тя винаги е била част от него и в нейно отсъствие той се чувства някак непълноценен. По странно стечение на обстоятелствата тя закъсня за вечеря. Никой от гостите не забеляза нейното отсъствие. Може би само Революцията си спомни за миг за Свободата, но това се продиктува единствено от женската й суета. Но къде наистина е Свободата? Където е винаги, когато закъснее. Там, в Съзнанието. То страшно много я привлича със своята широта и спокойствие.
        Съзнанието представлява една малка мансарда със стъклен покрив, гледащ към пъстрите очи на Слънцето и малко прозорче, скрито зад перде от диолен. На полираната масичка пред камината стоят прашни и вече стари броеве на списанията „Общонационален епос”, „Епоха на слава”, „Героична смърт” и други. За огромно съжаление вече никой не ги купува, защото Животът ги забрави. Нехае за тях и с това обиди Свободата. Тя се чувства самотна. Облегна се, затвори очи и полетя назад в младежките си години, когато обичаше да гледа с гордост от високата Шипка, да се любува на природата, омайваща със своята красота, да се разхожда във вечно зелените гори на достойнството заедно с Възраждането, което я отърва от най-големия й враг-Тиранията. Тиранията беше само едно парвеню и като всяко такова не можеше да се сравнява с благородното потекло на Свободата. Загина преди време от недостиг на Въздух. Той избяга от нея, уплашен от безмерната й жестокост.
        Колко време измина оттогава!
        Трети март, нейната рождена дата е толкова далечна, че много моменти от биографията на Свободата се губят. Паметта никога не е била сред най- добрите приятелки. Тя е вече много стара, но силна и със самочуствие. Самотата пък все по-силно взе да обгръща Свободата, а тя успя да се овладее и я захвърли в една мрачна паяжина, където един стогодишен паяк ще панира жестокостта й и ще я изяде на закуска.
        Свободата реши да се прибере. И без това закъсня с няколко века. В нея се породи съжаление към Живота, не иска да го остави самотен, без спътник, без компания. Застана пред вратата на своето имение, позвъни и тежките му врати се открехнаха. Тя не харесва имението „Вечност”, тъй като е твърде голямо за скромността й. Влизайки в трапезарията, не намери никого. Вечерята е приключила. Потърси ги на верандата и да … всички са там и пият бренди, само гостите, разбира се, Животът все още се мръщи. Всички са доста смутени, тъй като тържеството е в нейна чест, а тя се появява едва в неговия завършек. Въпреки всичко, те прощават на Свободата. Тя е твърде благородна, за да породи у него отрицателни емоции. И най-интересното е, че от целия елит Рискът, Правото и Революцията са истинските приятели на семейството, въпреки своята праволинейност понякога. Останалата част от висшето общество е твърде натруфена и изкуствена за Свободата и Живота, а те не обичат това.
        След краткия смут всички се веселят отново. Дори Животът не е намръщен вече. Той е спокоен, че Свободата е при него. Тя е неговото тържество. Сега всеки започна да дава предложения за настоящия рожден ден на Свободата. Явно се оформя голямо празненство. Кой ли ще е поканен?!
        Счу ми се, че първи в списъка е Народът. Явно той има най-големи заслуги …

Теодора Цветкова Георгиева

представена от
                              Кристина Лъчезарова Г ьокова 11г
                               Ивелина Петьова Николаева 11 г
        Теодора Георгиева завършва Гимназия „Христо Ботев” през 2000г., хуманитарна паралелка с изучаване на история и литература. Сега следва магистратура в Тракийския университет със специалност „Мениджмънт”. Харесва произведенията на Алеко Константинов, Ботев, Георги Господинов, Габриел Гарсия Маркес. С есето си „Нишки от истина и лъжа” печели първо място в конкурса за есе, разказ и стихотворение, посветен на 50-годишния юбилей на Гимназията през 2000г.

В две от есетата си използвате една мисъл на Сократ, която гласи, че „Всеки човек носи в себе си Слънце”. В това ли вярвате и Вие?
Т.Г.Не мога да кажа. Може би ми е харесвала заради скрития й смисъл.
В едно Ваше есе си задавате въпроса „Коя съм аз всъщност?” Успяхте ли да отговорите на този въпрос или още търсите истинската си същност?
Т.Г.
Доста интересен въпрос. Мисля, че се познавам до някаква степен, но винаги има моменти, в които се учудвам от себе си, за което съм благодарна.
А харесва ли Ви идеята за сборника, който подготвяме?
Т.Г.Изключително много. Освен това се възхищавам на хора като вас, които имат желание да се развиват.
                      
                       Нишки от истина и лъжа

                      Но истината блесна като изстрел
                       и в кратките й мигове видях,
                       как рухва идол, в който си се вричал,
                       как в изненада онемял мълчиш.
                       И няма пред кого да коленичиш.
                       И няма за какво да полетиш.
                                                                    Павел Матев

        Изконен е стремежът на човека към истината.
        И колко страшно е, когато изведнъж разбереш, че всички пътища са прекършени, че всички посоки са закрити. Това е жестоко, но неизбежно. Целият ни живот е изтъкан от безброй редуващи се малки и големи нишки- истини и лъжи. Постоянно търсим у себе си и около себе си истината, докато всичко не се окаже една голяма лъжа. Лъжейки околните, постепенно започваме да лъжем себе си.
        А това е най-страшното.
        Да се залъгваш, че тук, сега ти е добре, че ти е безразлично какво ще се случи утре, че нямаш нужда от мечта, от високи цели и идеали…
        Тогава къде е смисълът на живота?
        Къде е истината?
        Бих искала да живея с цялото си същество, с всяка фибра от тялото си, във всеки атом от пространството. Бих искала свободата на онази птица, пред която няма прегради. Бих искала да постигна мечтите си, да оставя след себе си диря.
        И все пак
                                 за да останеш, за да си потребен,
                                 за да те има и след теб дори

трябва да откриеш първо смисъла на своя живот, да намериш себе си, своето Аз.
        Коя съм аз всъщност?
        Душата ми е скитница, бродеща по прашни пътища, с дълга надиплена пола и китара на рамо. Ранявана толкова пъти, тя не се бои от нови рани. Аз се спирам по пътя към себе си. Той е трънлив и с много ръбести камъни. И всеки преодолян камък е една моя победа.
        Ако всеки от нас надмогва трудностите по пътя си, навиците, желанията, моментните настроения – безкомпромисно, той ще намери истината, ще открие себе си. И тогава ще знае какво да даде на хората. Тогава ще има какво да им даде.
        Душата на човека е нива, за която той трябва да се грижи. И колкото повече красота има в нея, толкова повече ще се умножават плодовете й.
        Ненапразно Сократ учеше: ’’Такова богатство да носи всякой със себе си, щото като се потопи в морето и като излезе гол, пак да не го загуби.”
        Днес ние трупаме друго богатство – ненужни вещи, вили, пари. Но не разбираме как бавно и сигурно обедняваме, убиваме човешкото у себе си.
        Днес децата сънуват сънищата на възрастните, а възрастните нямат сънища. Превръщаме се в чаркове на една гигантска машина за пари. Прав е Алеко, като казва, че не желае да гледа хора със студени лица и замръзнали усмивки.
        Къде изчезнаха добрите думи, които да стоплят сърцата ни? Та те са ни нужни още днес, веднага. Толкова е ненужно да крием радостта си зад студена маска. Да обличаме черни дрехи, за да не прозира през тях ранимата светлина на душите ни. Глупаво е да бягаме от мечтите, та в тях няма цензура, от истината, та тя е толкова чиста.
        Но, хора, аз ви моля, чуйте думите на мъдреца Сократ:
                        „Всеки човек носи в себе си Слънце.
                       Моля ви, позволете му да свети!”

        Хора, не закривайте Слънцата си!

Калина Динкова Паскалева

представена от
                            Кристина Лъчезарова Г ьокова 11г
                              Ивелина Петьова Николаева 11 г

        Калина Динкова завършва Гимназия „Христо Ботев” през 2004г., хуманитарна паралелка с български език и история, сега следва българска филология във Великотърновския университет. Пише от 13-годишна. Харесва произведенията на Антон Дончев, Дамян Дамянов, Стефан Цанев, Оскар Уайлд, Албер Камю, Емил Зола.

Какво Ви кара да продължавате да пишете?
К.ПЛещо, което ме е провокирало. В повечето случаи е нещо негативно.
За какво обичате да пишете?
К,П.За любовта и живота.
В какво вярвате?
К.П.Ако ме бяхте попитали преди две години, бих ви отговорила като повечето деца – в доброто и в справедливостта. За съжаление сега разсъждавам по различен начин. Мисля, че вярвам в себе си и във възможностите си.
Каква е причината, поради която начинът Ви на мислене се е променил?
К.П. Вероятно с годините помъдрявам. Понякога мисля, че животът е като една несбъдната мечта, защото той никога не ни оставя да довършим започнатото, не позволява на съвършените мигове да се завърнат отново.

***
Безпътна по пътя вървя,
вслушвам се и в Дявола, и в Бога.
В ума ми звучат все едни и същи слова,
да поема по правилния път не мога.

Живот, облечен в дрипи, на кръстопътя ме посреща.
Подканя ме наново да поема
и да чакам, сякаш имам среща.

Чаках, ала никой не дойде.
Слънцето даже си тръгна.
Поех пътя с пречупени криле.
Дали някой ден ще се върна?

            18 януари 2008г.

***
Липсва ми простотата на селото,
полета на птиците,
вперили поглед в небето.
 
Селският безбрежен хълм…
Детството ми отлетя…като птиците.
Ням а ги поляните,
огласяни от нашите викове.
 
Има само улици, сковани от лед.
И неразбираши погледи, перени в теб.
 
5 май 2006г
ОНОВА ДЕТСТВО
Искам отново да бъда дете,
да се рея в небето заедно с птиците, копнея
отново да бъда дете,
да бягам и гоня вятъра с викове.
 
Искам онова вълшебно детство,
дето никога при мен не ще се върне.
Копнея за онова вълшебно детство,
с гореща ласка то да ме прегърне.
Искам отново лудешки танц да танцувам,
да бъда дете, тъй силно желая…
За онова детство с копнеж бленувам,
онова детство – искам пак да ме омае.
 
                         16 октомври 2000г

Росна Колева Колева

Випуск 2006г.
                                              профил „Биология”

        Ексцентрична натура, с разностранни интереси и творчески способности.
        Студентка по социална педагогика в Тракийски университет – Стара Загора

ИНФЛАЦИЯ НА ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ

Есе

         “Три за левче” Ако действително имаше магазин, в който се предлагаха ато    стоки   злични човешки отношения и черти на характерите, то в отдел “Ценности” щяхме да се радваме на безумно ниски цени. Но това не би се дължало на прекомерните количества, а по-скоро на недостиг на купувачи. Нека хвърлим поглед между рафтовете на нашия магазин…
        Съвсем естествено, още с влизането си, се оглеждам за толкова популярния в песни, филми и книги продукт – “Любов към ближния”. От малки сме научени, че това е най-великото благо, най-скъпоценният дар. Но ето че в този магазин за битови нужди ни е трудно да го открием. Но, да – след минута погледите ни се спират на най-горния рафт, покрит с прах, и ние го съзираме. Почти е излязъл от употреба поради немодерното си действие, възможните сърдечни рискове и най-вече невъзвращаемостта на инвестираното в него. Но не се притеснявайте, това възвишено чувство си има модерен заместител, блестящ на видния си рафт. Нарича се “Неангажиращ секс”. Много търсен продукт, именно защото не предполага емоционален риск и удовлетворява вложените в осъществяването му усилия. Днешните хора предпочитат да използват него, но ако случайно някоя заблудена душа тръгне да търси “Любов”, много е вероятно с години да се лута и да не я открие.
        Малко по-нататък виждаме широко разпространения в миналото, но почти забравен днес, комплект “Милосърдие и състрадание”. По предназначение той не се употребява, но много богати хора, за да увеличат популярността си, го използват като етикет на своите развлечения – разгулни партита, пътешествия до екзотични страни и експлоатиране на бедни работници. Много политици го използват за заглавие на предизборните си кампании, защото е изгодно. Освен че се продава на безценица, получавате и подарък – голяма кутия “Скромност” на прах.
        На не толкова смешни цени вървят пакетите “Трудолюбие” и “Упоритост” заради буквалната необходимост от тях. Просто непоправимата алчност на модерния човек изисква прилични дози, ако не любов към труда, то поне упоритост. Така че, докато се налага хората да работят за пари, този продукт не е застрашен от изчезване.
        Като безплатни мостри се предлагат “Вярност” и “Честност”. За тях можем да кажем, че са излезли от употреба. Проучването показва, че продуктът не е търсен, защото полза – никаква. Модерното поколение посочва новите изобретения “Лицемерие” и “Егоизъм” като далеч по-изгодни и с висок процент на възвращаемост. Докато при използване на старите модели “Вярност” и “Честност” е по-вероятно потребителят да бъде наранен или в по-добрия случай – само да не спечели нищо.
        А! Какво виждаме тук! Почти не вярваме на очите си! Мислихме, че може да се открие само в музеите! Но ето че тук го има в огромни количества, потънали в прах, обвити с паяжини и с отдавна изтекъл срок на годност – “Себеотрицание”. Това си е класика и би струвало много … за някой колекционер. Защото само те събират ненужни и неизползваеми неща. Но защо ни е старото болезнено себеотрицание, когато можем да си купим нешо от поредицата “Самозабравяне”. Под формата на хапчета, течности, дим – както ни душа иска! Ефектът е бърз и сигурен, а ползата, поне за момента – явна.
        Надничаме в склада и виждаме пълни рафтове с “Доброта”. Там дори няма цени, продавачите са се примирили, че няма да я продадат. Разчитат много повече на новите придобивки, качествения заместител “Ласкателство и мазнене”. Употребява се по подобен начин, но може да се прилага дори на хора, които не заслужават “Доброта”, което го прави широко разпространен.
        Неоценени в миналото, “Егоизъм”, “Лицемерие”, “Ласкателство” и т.н. най-сетне заемат своето място в живота ни. Оставяйки на заден план “безполезните” добродетели, те бързо завладяват всички човешки мисли, действия и отношения. А ценностите се превръщат в безценносги: никой не се старае да е добър, верен или честен и това се разпространява като верижна реакция.
        Но колкото и да са удобни лошите отношения, нима можем да оцелеем без добро…, без любов…, без състрадание?

Звезделина Димитрова Кънева

Випуск 2006г.
профил „Български език и литература”

На 13 години започва да пише стихове, на 17 години се преборва със смъртта, на 21 години – щастливо младо момиче, което по нов начин усеща света, мечтае и твори

ПРОСТИ МИ, МАМО!
 
Прости ми, мамо!
Прости за всичко лошо,
за всяка мъничка лъжа.
Прости ми за живота,
който в болки с мене преживя.
 
Прости ми за страха и за сълзите,
прости за чувствата прикрити.
Прости за ужаса,
на който подлагана бе всеки ден.
Прости за пътите,
в които умирах аз, а ти умираше със
мен.
 
Прости за лекомислието,
със което подлагах те на болка, на
тъга.
Прости ми за това,
че когато до теб съм била,
всъщност била си ти сама!

ПРОШКА

Заричах се да бъда друга,
заричах се, че ще простя,
но болката не се прощава лесно,
когато във сърцето пари тя.
 
Как мога да прощавам на живота,
как да простя и на себе си сега,
когато знам, че всичко е излишно,
че някога угасва и последната
искра.
Бих искала да знам, че ще съм жива,
че силата е моята съдба,
че мога и да съм щастлива,
защото оцелях дори сама.
 
Затънала в дълбока тиня,
някъде накрая на света,
намерих сили да изплувам,
намерих сили да се върна у дома.

АЗ ЗНАМ! 

Аз знам какво е да се бориш,
когато няма смисъл от борба.
Аз знам какво е да се молиш,
когато надеждата е миг от вечността.
 
Аз знам какво е да умираш,
но да се изплъзнеш от смъртта.
Аз знам какво е да обичаш
последната искрица светлина,
а искаш в нечие сърце дълбоко
част от твоята следа.
 
Аз знам какво е да се бориш,
за да не страдат хората до теб.
Аз знам какво е да потъваш,
но навреме да го разбереш.
Деница Иванова Иванова

представена от
Кристина Лъчезарова Гьокова 11г
Ивелина Петьова Николаева 11 г
Деница Иванова е ученичка в 12 клас в Гимназия „Христо Ботев”, в паралелка с изучаване на биология и английски език. Със завладяващите си произведения тя се по необикновен начин до сърцата на хората. Нейният стил на писане е незабравим и изпълнен искреност и детска наивност. Независимо, че от творбите й лъха болка, авторката вярва в доброто у хората и го търси постоянно. Смята, че човек може да промени света с една усмивка и със своята позиция.

Какво те вдъхновява?
Д.И.Времето. Смятам, че с времето човек започва да се обогатява и да вниква повече в същността на нещата.
Разкажи ни по какъв начин се ражда една твоя идея?
Д.И. 
Провокират ме случки от ежедневието. Много често ми се случва, когато се събудя, да имам желание да напиша нещо.
А защо почти всичко, което пишеш, е мрачно?
Д.И.
Защото в днешно време всеки пише за положителни неща, а в действителност животът не е такъв. Старая се да бъда реалистка.
Кое те кара да продължаваш да изразяваш възгледите си?
Д.И.По този начин се разтоварвам от ежедневието. Освен това човек не е създаден така, че да разкрива истинската си същност. Може би това е начинът да бъда чута и разбрана.
С какво не би могла да се примириш?
Д.И. Много ме разстройва това, че хората вече не забелязват стойностните неща.
А какво за теб е стойностно?
Д.И. Красотата. Истинската красота. В днешно време хората се задоволяват с материалното, а има толкова истински неща, които ни заобикалят.
                                                                          ***
„Когато паднеш, радвай се, че поне си видял земята отблизо…”
Как да се радвам, когато ми е омръзнало да гледам само земята, още повече отблизо?
Как да повярвам пак, че всичко ще е както преди?
Кога най-сетне ще дойде краят? Потъвам отново…
Различни имена…Различни лица…Едни и същи отвътре…
Пусти, безчувствени – ледени хора… Къде е грешката?
Всички ли са неспособни да изпитват каквото и да е?
Времето…Хората.. .ГНИЛИ ОТВЪТРЕ…
С всяко разочарование ставам все по-силна и все по-студена…
Изстивам с всяка минута… Вървя през пустошта, търсеща смисъла на щастието…
Вървя и срещам само болка…Лица без усмивки…
С всеки ден – все по-силна… Колкото повече виждам, толкова повече се примирявам…
Духът ми умира…Надеждата се изпарява…
Всички вървят през тази пустош…Пренаселено е тук, а сме самотни…
Всички до един, изпаднали като в летаргия…
Крачат с безизразни лица…Всеки, стискащ мизерния си, окаян животец…
Всеки, молещ се за себе си…
Пространството е пренаселено с несбъднати мечти…
Тягостна, монотонна песен се носи някъде…
Песен? Да, мелодията на нашите животи…
И всички все така крачат… Объркани, живеещи в собствения си филм…
Всеки, вкопчил се в главната роля… Нехаещ за отсрещния…
Блуждаещи души… Леят сълзи като дъжд…
А чудният звук се носи все още в пространството…
И вледенените души все още скитат, нещастни и неосъзнаващи целта на дните си…
А песента е към своя край…
Горките човечета, те не знаят…
Не знаят, че свърши ли песента, те ще изчезнат…Ще престанат да съществуват…
Горките те, горката аз…
Объркана крача с тях…В мислите съм там… Една от тях… Обречена…
Оковани от веригите на неизбежността…Пътуващи към лудостта, не виждаме истината.
А мелодията привършва…
Последен акорд…
Няма вече никой…Струполяват се безжизнените тела…
Душите отлитат…
Околността се пренасища от светлината и топлотата, непоказани и неизразени навреме.
А всичко е безвъзвратно изгубено...
Прииждат нови и нови човечета…И те като предишните…
Няма ли кой, кой да им каже?
Безсмислен…Абсурден е целият този кръговрат…Но всичко може, може да се поправи.
Дори само едно човече да осъзнае смисъла…
Само едно-единствено, да протегне ръка на някое друго…
Да се усмихне и да стопли измръзналото съзнание на това същество отсреща…
Тогава всичко щеше да е по-различно…
Всичко щеше да има смисъл…
Нямаше онези души да бъдат изгубени…
И тук историята прави своя най-важен обрат.. Трябваше да има щастлив край…
Уви, такъв няма…Животът просто така е устроен…че нищо не завършва с хепиенд…
А тази история трябваше да бъде различна…нали?
Е, всеки сам довършва историята си…
Но не се оставяйте така безлично да изчезнете като едно от онези посредствени същества…
Не забравяйте за онази усмивка, която може да промени хода на събитията…
Тук всичко свършва…
Щастлив край, както вече многократно споменахме…НЯМА!?!
Всичко зависи от вас самите!                                                                                   

Деница Иванова Иванова
***
Искам да съм жива…
Въпреки всичко да продължавам…
Искам да умра…
Не… не искам, искам да продължа…
Да страдам…да се мъча,..
Да боли…
Искам през Ада отново да мина…
Но да не се спра…
Да се изправя… да продължа…
Искам да си живуркам и всеки ден да чувствам
болката от това…
Да ми напомня, че се справям… че не съм се
предала…
И да мога да кажа: ”Аз оцелях! Не се предадох… на
всички и всичко напук все още съм жива!!!”
Няма…няма да се предам… никога за нищо няма да
отстъпя…
Не искам волни подаяния… не искам съжаление…
Искам да бъда себе си…
Искам нещата просто да се случват…
Но да не съм страничен наблюдател в живота си…
Искам да скоча…без да знам нищо.,.
Не искам да чувствам… Не искам да мисля…
Искам само да продължа..

Неделина Йовчева Йовчева

 представена от
Мария Станкова Станкова 11а
Неделина Йовчева е в 12 клас в Гимназия „Христо Ботев” в паралелка с изучаване на биология и английски език. Започва да пише преди пет години, мечтае да издаде стихосбирка, но смята, че днес малко хора се интересуват от стихове. Вярва в истинската любов и в приятелството.

БЕЗ ТЕБ
В прах и пепел
се превърна животът ми без теб.
Хиляди сълзи пролях.
Вървях сама без теб,
без бряг и посока.
Търсих обич и закрила,
а чувах само шум нелеп.
Но сега съм тук! – жива съм!
Жива… и по-силна отпреди.
Няма я болката,
няма я обичта,
няма го страха,само безразличие и студ
Дори сърцето мое не кърви,
усещам, че е кубче лед,
огън днес не ще го разтопи,
а само твоята искрица нежна!

МАЙКАТА
Една е тя на света,
едничка – моята майчица добра!
Една е тя с обичта си,
една е тя с милостта си,
една е тя с нежността си.
Тя е МОЯТА майчица добра.
Тя Е едничка на света.
Из есето „Моето пътуване през пустинята”
        Житейският път на всеки един от нас е строго индивидуален, но задължително е едно: начало – раждането, и неизменен край – смъртта. Не съществува живот, изпълнен само със сполуки и красиви мигове. Падаш и ставаш, преодоляваш препятствия и предизвикателства, но важното е да продължиш напред и да следваш целите и мечтите си. 
Понякога животът е като пътуване в пустинята – самотен и нещастен.  
Пътуването е дълго и изтощително. Ще стигнеш ли оазис? И кога? Това зависи само  
от пътника и неговата воля. Нима има живот, който протича гладко? Със сигурност  
не! Няма път, по който можеш да вървиш лесно и само да успяваш – това е невъзможно.  
Но рядко, съвсем неочаквано, сякаш се озоваваш в необятната пустиня – сам и без  
ориентир. Сега накъде? Или се предаваш малодушно, или със сетни сили се вкопчваш  
като удавник за последната си сламка…

Ива-Симона Ангелова

представена
от Неделина Иванова Саръчева 11а

Ива-Симона Ангелова е в 12 “Б” клас, профил „Изобразително изкуство” в Гимназия „Христо Ботев”. Започва да пише стихове в 9 клас. Мечтае да има собствена художествена галерия.

      В ДРУГ ЖИВОТ
Мога да ти бъда вярна,
вярна, докато докосне ме смъртта,
мога да ти бъда вярна
дори с цената на вечна самота,
мога да ти бъда вярна
дори преследвана от своята красота,
мога да ти бъда вярна
дори с душа, изпепелена от любовта,
мога да ти бъда вярна
дори тайно да кървя,
мога да ти бъда вярна
и всичко да простя,
мога да ти бъда вярна
дори въпреки срастта,
мога да ти бъда вярна,
но в друг живот, не сега!

***
Тихо ще поплача,
отмина си мига;
последното ми лято
отиде си в нощта.

Сега живот ме чака,
път на самота,
а аз искам да избягам
далеч от любовта.

Детството си тъй блажено
с кого да споделя?
Отмина си мига,
заля ме пак страстта.

Слънцето не грее вече
в моята коса;
дъждът измива вечността,
отмина си мига!

Ивелина Драганава Пейчева

представена от

Кристина Лъчезарова Гьокова 11 г
Ивелина Петьова Николаева 11 г
Ивелина Пейчева е в 12 клас, профил „Изобразително изкуство”. Обича да чете фантастични и криминални романи, убедена е, че ще продължава да пише, защото това я прави щастлива и пълноценна.

 ПОЖАР
Над спокоен град нощта надвисна,
но едно момче не може да заспи.
Какво го мъчи, може би любима?
А може би любимата си ти?!

Стихия луда във сърцето му
бушува и пламък див отвътре го гори.
Дали душата му на любовта робува?
Ах, защо не може да заспи?

ТРЕПЕТИ
Да те целувам искам, а не мога.
Да те докосвам искам, а не мога.
Между нас застанала стена от огън,
тялото изгаря, щом до тебе се докосне.

Тръпна цяла, сякаш обладана,
от стихия дива сякаш залюляна.
Една целувка стига само
да обуздая тези люти хали.

ТЯ
Тя беше като ангел, но отлитна
към небесата чисти и просторни,
а аз стоях отдолу и й виках,
исках да усетя за последно устните греховни.

Тя беше моя, но си тръгна.
Като гълъб див, уплашен отлетя,
но чувал бях аз някога отдавна,
че гълъбите винаги се връщата у дома.